***
колко е хубаво
да не мислиш за нищо
и да гледаш
как зората се ражда полека
и обгръща света
с благодат
много искам и аз
своя свят така да разлистя
пласт след пласт
***
когато словото изчерпа себе си
и отлети в небитието лист по лист
то губи смисъл
сякаш че не го е имало
и се превръща в
в тишина замръзнала
без форма и без име
Арфистката
Свири с мен
Още веднъж на дървото
С решетка от струни
От земята до небето
Подари ни гласовете
На ангели, които пеят
Под съпровода на
Тромпети и цигулки
Където аз
В късната си пролет
Още веднъж
Искам да докосна пръстите й
Облегнат на мен
Музикалният прозорец като един
Вечен паметник,
Ще ме поведе
В прекрасни дълбини и
Небесни кръгозори
С това отново
Несъздаденото
От цветовете на тоновете ще се роди
Протягам пръстите си
Където те тепърва
И все пак години наред
Като от само себе си към нея прилепнаха
Където сега само само силата на духа
Ще ме изпрати до края
Посвири с мен още веднъж
В късната ми пролет
Тогава ще умра
При мъртвите струни
Аз съм само един човек