Woensdag 5 augustus 2026
„проза“ Поетична българска версия
„проза“
Поетична българска версия — чиста, без чужди елементи
Всяка сутрин срещам мъжа с малкото куче.
Отдалеч вдига ръка — тих знак,
повтарян години наред,
без думи, но достатъчен.
Понякога това ми стига.
Други говорят като река без брегове,
а аз мисля, преди да попитам —
и моментът вече е изчезнал.
В ранната светлина вървя по обичайния си път
през малкия парк в края на улицата,
полу-буден, полу-замислен.
И усещам: има повече пространство за мен,
отколкото съм вярвал.
Отскоро тръгвам различно.
Отварям вратата
и поглеждам в друга посока.
Улица с големи къщи,
тихи коли,
зареждащи батериите си.
Само когато училищата отворят,
там има движение.
Родители оставят децата си в черни автомобили,
майки с товарни велосипеди,
сутрешни думи,
домашни задължения,
пране, което никога не свършва.
Разбирам ги.
Разбирам и себе си
в спомените си.
След като извеждам кучето си, Микос,
остават онези, които наричам
„родителите от висящото място“ —
последните искри на утрото.
Вечер, представям си,
всичко се повтаря,
но по друг начин.
Любов, рутина,
въздишка,
усмивка,
простичка вечеря
защото е било задушно до плота.
А някъде дете иска внимание,
топлина,
сън след топла баня.
Знам как е.
Спокойствието рядко идва лесно.
По-късно, на автобусната спирка,
мъжът с кученцето стои с куфар
насочен към далечни страни.
Банкок, казва.
Още утре.
Добър човек,
отворен за няколко думи.
В автобуса жена сяда до мен.
Иска да гледа напред, казва.
Но куфарът на мъжа
скрива хоризонта.
Смеем се —
малък миг човечност
между Айндховен и неизвестното.
В Bakker Bart пия кафе,
вятърът ме обгръща.
Стар мъж пада от велосипеда си
точно пред мен,
а умът ми е далеч.
Други се втурват.
Той става,
дори скача,
и тръгва
както само старите мъже умеят.
Градът диша рано,
терасите са пълни,
като в чужбина.
А аз продължавам,
с лека удивеност
и остатък от кафе в мислите си.
Geschreven door julius dreyfsandt zu schlamm om 12:23
