Dimitrij Šostakovič

 гледам те

 очите ти задават въпроси

 устните ти се движат

 произнасяйки думи

 на неразбираем език

 не знам проумяваш ли моите

 отговори

 сякаш живеем в паралелни светове

 всеки има свой отделен

 житейски роман

 твоите хладни тънки пръсти

 хващат ръката ми

 мен ли искаш сега да усетиш

 или търсиш пак

 собственото си отражение

 в този крехък несигурен свят

 






 вятърът ми нашепва

 тръгни по тази пътечка

 чуй песента на полето

 виж сълзите на първия скреж

 долови как трептят листата

 и проумей човече

 дори в дървото изсъхнало

 живее зелен копнеж

 а издигнеш ли се нагоре

 и земята съзреш отвисоко

 с образи отразени в езерните води

 дето срещат се и се разделят

 криволичат на всички посоки -

 изненада ще те връхлети:

 че сред шеметното въртене

 на тези небесни сфери

 ти постоянно говориш

 но не ти отговаря света

 а водата клъвнала, литва

 към брега птичката пъстропера

 че което за нея е плячка -

 за тебе е красота

колко е хубаво
да не мислиш за нищо
и да гледаш

как зората се ражда полека
и обгръща света
с благодат

много искам и аз
своя свят така да разлистя

пласт след пласт

когато словото изчерпа себе си

 и отлети в небитието лист по лист

 то губи смисъл

 сякаш че не го е имало

 и се превръща в

 в тишина замръзнала

 без форма и без име

 






 Свири с мен

 Още веднъж на дървото

 С решетка от струни

 От земята до небето

 Подари ни гласовете

 На ангели, които пеят

 Под съпровода на

 Тромпети и цигулки

 Където аз

 В късната си пролет

 Още веднъж

 Искам да докосна пръстите й

 Облегнат на мен

 Музикалният прозорец като един

 Вечен паметник,

 Ще ме поведе

 В прекрасни дълбини и

 Небесни кръгозори

 С това отново

 Несъздаденото

 От цветовете на тоновете ще се роди

 Протягам пръстите си

 Където те тепърва

 И все пак години наред

 Като от само себе си към нея прилепнаха

 Където сега само само силата на духа

 Ще ме изпрати до края

 Посвири с мен още веднъж

 В късната ми пролет

 Тогава ще умра

 При мъртвите струни