Щом времето назад обърна своя ход,
стоя в началото на земния си брод.
Таз сутрин след пробуждане в зори,
от гнездото ме подеха ветрове добри.
Щом светлината своя лик разкри,
дарбата да гледам напред във мен искри.
Почти веднага стих роден бе в тишина,
а бъдещето в него раснеше с бързина.
Писах тогава и до днес творя,
и сякаш епичен роман градя.
Героите описвам без труд и страх,
защото ги нося в прозорливия си взор и прах.
Героят във разказа съм аз самият,
виждам се сред смешки и свят необятен.
Понякога крещя под свод студен,
където едва не съм повален.
Задъхан, близо до гибелта стоя,
ала после в небесно ложе се сная.
И с въздишка лека, и с копнеж велик,
се връщам към живота за един-единствен миг.
Там за кратко, но със порив благ,
до своята играчка се допирам пак.
В последната глава стоят души две,
очакващи съдбата да ги призове.
„Работа ни чака“ казва мъж в тишина,
а името му е Баща от вечността.
„Така е отсъдено, така е писано,
да родя младо стръкче, благословено.“
Тъй рече жената с усмивка добра,
майката моя до края на света.
По-нататък във времето пада мрак,
денят отстъпва своя сетен знак.
Сякаш през строшено, ранено стъкло,
навън се взирам със чело в пот и зло.
И внезапно виждам в небесната шир
Твореца мой, пазител и кумир
Капки
